С края на втори сезон на популярния сериал "Истински детектив" ("True Detective") на българския книжен пазар излезе и книгата "Галвестън" – от автора на прочутото крими Ник Пизолато. Напълно в естетиката на филма, книгата доразвива идеите, разказва нова история и я уплътнява с повече философия.

Островът на злочестата съдба Галвестън. Никой не си тръгва оттук, без да е платил. Никой не идва тук, без да знае цената.

Докато се тормози от изневерите на своята приятелка с шефа си, животът на наемника Рой Кейди взема неочакван обрат, когато една сутрин научава, че е болен от рак. Но Рой не знае, че в ход вече има и друга фатална игра, която ще го забърка с младата проститутка Роки. Той трябва да се отърве от момичето... Но дали тя е готова на това... Историята сигурно щеше да си остане толкова тривиална, ако не беше написана от Ник Пизолато! Пизолато възражда жанра „ноар“ и строшава всички стереотипи с фигурата на Рой Кейди – eдин антигерой, който изживява своя катарзис и постига величие сред разрухата. Филмови образи, сюжет от другата страна на закона, силуети в контражур, въздействащи описания на характери и места – "Галвестън" е роман, който отзвучава дълго, дълго, след като сме затворили книгата.

Романът е финалист на наградите „Барнс & Нобъл 2010 Дискавър Ауорд“ и на „Едгар Алан По Ауорд“. "Галвестън" печели „Спър Ауорд“ и „При дю Премие Роман“ за най-добър чуждестранен роман на Френската Академия.

Откъс от книгата:

ЕДНО

„Как често съм лежал под дъжда върху чужд покрив и съм мислел за дома.“
Уилям Фокнър

Лекарят направи снимки на белите ми дробове. Бяха пълни със снежни виелици.
Когато излязох от кабинета, всички в чакалнята изглеждаха благодарни, че не са на моето място. Някои неща ги прочиташ по лицата на хората.
Бях усетил, че нещо не е наред, защото предния ден гоних един тип два етажа нагоре по стълбите и се запъхтях, като че на гърдите ми тегнеше щанга. От две-три седмици се наливах яко, но знаех, че не е само от това. Бях толкова вбесен от внезапната болка, че му счупих ръката на оня. Той изплю няколко зъба и се оплака на Стан – според него било прекалено.
Но точно затова никога не съм оставал без работа. Защото прекалявам.
Разказах на Стан за болките в гърдите си и той ме прати на доктор, който му дължеше четирийсет бона.
Вече вън от клиниката на лекаря извадих цигарите си от якето и взех да мачкам пакета в длан, но реших, че сега не му е времето да ги отказвам. Запалих една там, още на тротоара – беше гадна на вкус, а пушекът ми напомняше за памучните влакна из гърдите ми. Автобуси и коли пъплеха бавно, лъчите на слънцето блестяха по стъклата и хромираните решетки. През слънчевите очила ми се струваше, че се намирам на морското дъно, а колите са риби. Представих си много по-тъмно и хладно място и рибите се превърнаха в сенки.
Един клаксон ме стресна и ме извади от унеса. Бях тръгнал да слизам от бордюра. Махнах на едно такси.
Мислех си за Лорейн – момичето, с което някога ходех – и как веднъж цяла нощ будувахме и си говорихме до сутринта на един плаж в Галвестън – на място, откъдето се виждаше как кълбестият бял дим от петролните рафинерии се стеле в далечината като път, водещ право към слънцето. Ще е било преди десет-единайсет години. Тя винаги е била много млада за мен, мисля си.
Беше ми криво още преди рентгена, защото жената, която смятах за свое гадже, Кармен, бе почнала да спи с шефа ми Стан Птитко. Отивах да се срещна с него в бара му, не че точно днес имаше някакъв смисъл. Но не преставаш да бъдеш себе си само заради една виелица от сапунени стърготини в гърдите.
Няма как да се измъкнеш жив, ала се надяваш да отложиш крайния срок. Нямаше да кажа за дробовете си нито на Стан, нито на Анджело, нито на Лу. Не исках да висят в бара и да ме обсъждат, докато ме няма там. И да се забавляват.
Прозорецът на таксито, през който се виждаха задаващите се квартали, беше изпоцапан с пръстови отпечатъци. Има места, които сякаш се отварят пред теб, но в Ню Орлиънс нищо не напомняше на порти. Градът бе като потънала наковалня със собствена атмосфера. Слънцето лумваше между сградите и дъбовете, усещах как възпламенява лицето ми, а после – сянка: като блиц в дискотека. Сетих се за дупето на Кармен и как ми се бе усмихвала през рамо. Все още си мислех за нея, а нямаше смисъл – знаех я, че е курва и няма сърце. Когато тръгнахме с нея, тя беше с Анджело Медейрас. Сега пък беше със Стан. Анджело също работеше за Стан. Реших, че сигурно чука няколко типа зад гърба на Стан и донякъде обидата ми се поуталожи.
Опитвах се да измисля на кого да кажа за дробовете си, защото ми се искаше да кажа на някого. Съгласен съм, че гадна новина е това, когато те чака работа.
Барът се наричаше „При Стан“ – тухлен, с тенекиен покрив, с решетки на прозорците и очукана метална врата.
Вътре седяха Лу Териът, Джей Майрес и двама-трима, дето не ги познавах – старци. Името на бармана беше Джордж. Лявото му ухо беше омотано с бяла марля. Попитах го къде е Стан и той ми кимна към дървеното стълбище, което се изкачваше нагоре по стената към офиса. Вратата беше затворена, затова се настаних на едно столче и си поръчах бира. После обаче се сетих, че умирам, и смених поръчката с „Джони Уокър“, син етикет. Лу и Джей си говореха за някакъв проблем с букмейкърски франчайзинг. Разбрах го, понеже като прехвърлих двайсетте, няколко години бях събирал залози и познавах жаргона. Те млъкнаха и ме изгледаха, виждайки, че се ослушвам. Нито им се усмихнах, нито нищо и те продължиха да си говорят, но този път много по-тихо, свели глави да не ги чувам. Никога не са ме зачитали кой знае колко. Познаваха Кармен като сервитьорка тук, отпреди да се хване със Стан и мисля, че май ми имаха зъб заради нея.
Не ме харесваха и защото никога не се вписах в компанията им. Стан ме наследи от предишния си шеф Сам Джино, който пък ме наследи от Харпър Робишо, а че тия типове така и не ме приеха напълно, главно аз си бях виновен. Те се обличаха по модата на латиносите – анцузи, ризи с френски маншети и набрилянтинени коси, а аз нося джинси и черни фланелки с яке и каубойски ботуши – както съм правел винаги, държа си косата отзад дълга и не си бръсна брадата. Името ми е Рой Кейди, но Джино подкокороса всички да ми викат „Биг Кънтри“ – и още ми викат така, ама без симпатия. Аз съм от Източен Тексас, от Златния триъгълник1, и за тия момчета винаги съм бил измет. Нямам нищо против, защото покрай другото се и страхуват от мен.
Не че някога съм имал желание да се изкачвам по корпоративната стълбица.
С Анджело обаче съм се разбирал винаги. Преди тая история с Кармен.
Вратата на офиса се отвори и оттам излезе тя, Кармен – приглаждаше си полата, оправяше си косата и се вдърви, като ме видя. Но след нея се подаде и Стан и тя заслиза по стълбите; той я следваше по петите, докато си загащваше ризата отзад. Стъпалата пъшкаха под краката им и още преди да стигнат долу, Кармен запали цигара. Отнесе я в другия край на бара и си поръча „Сива хрътка“2.
Хрумна ми да ѝ подхвърля нещо остроумно, но реших да го премълча.
Ядосвах се най-вече, че ми беше съсипала самотата. Дълго време бях живял сам.
Тоест при нужда забърсвах по някоя, но си бях сам.
А сега започнах да чувствам, че не ми се остава сам.
Стан кимна на Лу и Джей, дойде при мен и ми каза, че тази вечер с Анджело трябва да свършим една работа. Струваше ми усилия да си докарам вид, че уж съм супердоволен от това партньорство. Стан имаше отсечено като скала чело на поляк, което хвърляше сянка върху дребните му очи.
Подаде ми едно листче и каза:
– Джеферсън Хайтс. Ще посетите Франк Сенкевич.
Спомнях си това име – май президент, бивш президент или адвокат на местния профсъюз на докерите.
Докерите щяха да ги поставят под федерално наблюдение, помислих си, носеха се слухове, че са ги взели на прицел и ги проучват. Те въртяха разни далавери за партньорите на Стан и парите, които изкарваха, крепяха съюза им жив, ама това всъщност бе всичко, което знаех.
– Никой не бива да пострада тежко – каза Стан. – Сега не искам такива работи. – Той застана зад столчето и сложи длан на рамото ми. Никога не можех да разгадая погледа на тия очички, впечатани под голата канара на челото му, но тайната на неговия успех сигурно бе в пълното отсъствие на милосърдие по лицето му: широки славянски скули над обтегната уста без устни като на казашки нашественик. Ако в Съветите наистина е имало хора, способни да заврат нажежена кука в ствола на пениса ти, то това сигурно са били хора като Станислав Птитко.

Ник Пизолато е роден в Ню Орлиънс и е отрасъл по крайбрежието на Мексиканския залив в Луизиана. Негови произведения в проза са публикувани в престижни издания като „Атлантик“, „Оксфорд Америкън“, „Плаушеърс“, „Мисури Ривю“, „Бест Америкън Мистъри Сториз“, „Айова Ривю“ и някои други. Той е автор на сборника с разкази „Между това място и Жълто море“, който се класира за финала за наградата на „Нешънъл Мегъзин“ и избран от „Поетс енд Райтърс Мегазин“ за един от петте най-добри дебюта на годината. Ник Пизолато е преподавал в Университета на Северна Каролина, Университета на Чикаго и Университета Дъпау. Живее в Индиана със съпругата и дъщеря си.

"Галвестън" е първият му роман. Ник Пизолато е познат на публиката повече като сценарист с участието си в бестселър сериала The Killing („Убийството“) и като автор, единствен сценарист и продуцент в последния си голям проект – култовия сериал на HBO True Detective („Истински детектив“), в който участват Матю Макконъхи, Уди Харелсън и Колин Фарел.

Още по темата

19/06/2014

Култура

"Истински детектив" ще има само 3 сезона

14/01/2014

Култура

Истински детектив: 17 години по следите на сериен убиец