Александър Калчев е бесарабски българин от село Весели Кут, Украйна. Живее в град Арциз. Участник в Руско-украинската война. Бил е заместник-командир на батальон в 57-ма отделна мотопехотна бригада на Въоръжените сили на Украйна. Ранен на фронта в Херсонска област. Женен. Баща на три момчета. С него разговаря кореспондентът на OFFNews в Одеса Горица Радева.

– Здравейте! Разкажете ни за живота на бесарабските българи, за вашия род.

- Моята майка е от село Задунаевка, моминската ѝ фамилия е Димитрова. Нейният баща Васил Афанасиевич Димитров е роден 1927-ма година, а майка ѝ – Ирина Геооргиевна Пехливан е родена 1928-ма година. Баба беше от Главан, а дядо от Задунаевка. Майка ми е родена 1950-та година, има двама по-малки братя. Баща ми е от село Новоивановка. Неговият баща Иван Петрович Калчев е роден 1923-та година (него не го помня, той е починал, когато съм бил на 2 години), баба Анна Василевна Дермен е родена 1927-ма година. Много обичах разказите на бабите си и на дядо за онова време. И от малък съм запомнил, че те не обичаха много съветската власт. А дядо Васил беше партиен, но когато се започваше разговор за глада, той винаги се включваше и разказваше колко сложно и страшно е било в тези гладни години. Прадядо ми, Афанасий, в сталинското време, когато е бил гладът, си взел две шепи просо и ги сложил в качулката си. И после имало някакво събрание, и човек, който стоял зад него и бил по висок, видял това просо, изказал го и го прибрали в затвора. След това дядо така и не е видял баща си, на 17 години е останал без баща. Аз от детството още съм разбрал какво страшно нещо е сталинското време. Сталин и всичките бюрократи около него още от детството си ги възприемах негативно. А в края на 80-те години вече започна да се появява различна информация за комунистите, за съветската власт, много тайни се откриха, които по-рано не ги казваха, относно това, което са направили комунистите.

Ние вкъщи често приказвахме с баща ми на тази тема и обсъждахме политическата ситуация и през 80-те, и през 90-те и през следващите години. Майка ми е завършила техникум за пчелар и е работила в пчеларството цял живот. Баща ми е завършил Арцизкото професионално-технично училище и беше шофьор. През 2000 година те излязоха от совхоза и си взеха земята и парите и започнаха сами да обработват земята. Баща ми през 1968 година е служил в армията, по време на чехословашките събития е бил там като съветски войник, окупатор може да се кажа, но тогава по друг начин го наричаха. Разбира се, с възрастта той всичко разбра. Как съветският съюз е държал целият комунистически лагер в своите железни ръце.

Аз съм роден 1978 година, имам по-голям брат. Роден съм в село Веселий Кут, старото му име е Париж. То е бивша немска колония. През 44-та след пакта Молотов-Рибентроп изгониха всички германци от Бесарабия и техните села останаха празни. И тези села съветската власт е започнала да запълва с хора от различни краища на съюза, от Украйна, от Русия. През 44-та година, когато съветската война освободи Бесарабия, в Новоивановка дядо ми са били шестима братя и една сестра. От тези шест братя са взели тримата по-малки, които не са били женени и са ги изпратили във въглищните мини в Урал. А тримата по-големи братя, които са били женени са останали в Новоивановка. Тяхната майка, когато са ѝ взели тримата синове, не ѝ е издържало сърцето и умряла. Дядо Иван си дошъл в отпуска от Урал, оженил се за баба Ана. Кръстникът му казал, че полицията вече го търси да се връща обратно в тази мина, затова да бяга от тяхното село, че там ще го намерят. И те са се преместили в Париж, в тази немска колония. Там нямало хора, нямало кой да работи. Животът е бил много труден. Баща ми е роден там, в това село. Той много обичаше спорта, борбата, знаете ние, българите обичаме борбата. Той беше добър човек, никого не обиждаше, интересуваше се от история, от литература, от политика. Така и ни възпита нас с брат ми. Като бяхме малки много обичахме да ходим при баба и дядо в Задунаевка. Там ни мислеха за руснаци, защото в градината и в училището говорехме на руски, а у нас, вкъщи с родителите на български. Но, нали знаете, когато общуваш на езика с повече хора, той става по-богат. А когато отивахме в Задунаевка, напълно преминавахме към типичния селски говор там. И разбира се, винаги ни беше драго да си ходим при баба и дядо.

Обичам много българските песни. Баща ми, когато беше жив, искаше много да му включим български канал с песни и танци, душата му направо гореше като чуваше български песни. Той винаги ми казваше, че някога трябва да отидем в България, да видим нашата родина, нашите прадеди от къде са дошли. Ако не беше тази дяволска война, със сигурност щяхме да отидем с баща ми да видим България, защото това беше в нашите планове и много искахме да стане. Да закараме мама и татко да видят България. Ние също не сме били там, но ние сме по-млади, ще отидем задължително, но те са стари хора, искахме да ги заведем, но така и не се получи. Както ви казах, той много обичаше да гледа български фолклор, винаги следеше събитията в България, какво се случва там и какво се случва у нас, и много често сравнявахме. Още повече, в последно време, слава Богу се появи интернет, брат ми му подари един таблет, и той постоянно гледаше истории за България, за предците ни и т.н.

- Какво знаете за България?

- Тя е нашата прародина. Разбира се, ние с голям трепет гледаме спортни състезания, където участват българи. Аз съм любител на футбола, на борбата, на всички спортове. И когато виждаме спортисти българи на пиедестала, много се радваме за България. Разбира се, всяка политическа победа на България винаги ни е драга. Даже когато президент на Бразилия беше българка, т.е. имаше отношение до България, на нас това ни беше много приятно. Нали казват българите: „Ние руснаците научихме на азбука, на американците им подарихме компютър“, общо взето българите всичко са направили в тоя белия свят. Както тук в Бесарабия казваме: „Да живеят българите и всички покрай тях“.

- А мислите ли, че нашата страна помага достатъчно на украинците и на Украйна по време на войната?

- Всички страни помагат. Огромна благодарност за това, и на България в това число. Но ако беше тази помощ повечко, можеше да изгоним руснаците още миналата година. Ще ви кажа честно, през 2022 година, когато това започна, аз очаквах по-голяма помощ от всички, не само от България, а от Америка, и от Германия… Ако беше тази помощ повече и беше дошла навреме, с тази бронетехника, с тези самолети и тези гранатомети, ако бяха дошли дори лятото, есента щеше да ни е по-леко.

Аз участвах в боевете в Миколаивска и Херсонска област през есента на 2022-ра. На нас не ни стигаше техника. Имахме хора, но нямахме техника. Сега има много загинали хлапета, заради това, че няма техника. Хлапета, които бяха професионалисти, мотивирани и т.н. Ако тази техника, която имаме сега, я имахме тогава, аз съм уверен, че щеше да ни бъде по-леко. Но стана това, което стана. Искам да благодаря за това, с което помогнаха. За това, за което аз знам, съм благодарен. Сигурен съм, че има една камара нюанси, които не ги знам, но България е помогнала. Искам всички да разберат, че ние много се нуждаем от вашата помощ, и боеприпаси стрелкови, голямокалибрени, и артилерийски снаряди, и тези БТР-ри, които чувах, че ще дадат, а после се отказаха, с каквото можете помогнете. Аз прекрасно разбирам, че вие също се притеснявате, но в сегашния момент всяка помощ е много нужна. Хлапетата, които са на предните позиции винаги ще бъдат благодарни.

- А какво е отношението към бесарабските българи в Украйна и в България?

- Александър Калчев: В Украйна към бесарабските българи се отнасят с почит и уважение. Всички, и от западна Украйна, и от централна идваха тука, до войната, в морските курорти. Ние тука имаме Приморская, Новорасейка, естествено Затока и Одеса. Тези тука курорти са слабо развити, но въпреки това хората идваха тук от всякъде, от Беларус, от Русия, и всички бяха доволни, много молдовци идват тука да почиват. Всички знаят нашата култура. Една камара кулинария българска има. А да видите хората какви танци танцуват, всички казват, че имаме прекрасни танци. Бесарабия е многонационална, тук има и молдовци, и гагаузи. Аз винаги съм бил удивен как ние живеем тук мирно. Разбира се, имало е конфликти през 90-те години, между гагаузите и българите, но това е дреболия.

Ние живеем задружно, ние се разбираме, слава Богу, така ще бъде и за напред. И никой никога не ни е притеснявал относно езика, за това че ние говорим на български. Таня, моята съпруга, е от Задунаевка, българско село. Тя изучаваше български език и литература в училище. Тука, в моето село, нямаше преподавател по български език, но ние учихме украински, руски и английски. А те там, в Задунаевка, освен това учеха и български. Във всичките български села е така. Нямало е и сега няма никакво притеснение на бесарабските българи в Украйна. За отношението в България не знам, но знам, че много българи отидоха там и не съм чул някой да ги притеснява или унижава.

- А какво бихте казали на тези българи, които вярват, че в Украйна има нацизъм?

- Кажете, според вас, Христо Ботев, нацист ли е бил, или националист?

- Националист, разбира се.

- Точно такъв националист у нас е бил Бандера, точно такъв националист е бил Шухевич. Христо Ботев е искал България да се освободи от турското робство. По същият начин тези хора искаха да се освободи Украйна от руските комунисти. Защото тези руски комунисти убиваха, преобличаха се НКВД-истите (б. ред. - НКВД – орган за борба с престъпността и поддържането на обществения ред в СССР, тясно свързан със съветската тайна полиция в осъществяването на репресии по време на ерата на Йосиф Сталин) в цивилни дрехи и отиваха и казваха на хората, че тия са националисти и те ги убиват. Специално хората да си мислят, че убийствата са извършени от украинци. Това вече е доказан факт, че няма какво да се оспори. Твърденията за нацизъм са от хора, които не знаят историята, които не искат да си изяснят историята, не искат да вникват в тази мръсна политика, съветската. Те чуват руската пропаганда, където казват, че ние сме нацисти и им вярват. Как може на това да вярваш, честна дума, за мен е неразбираемо. И тука, сред нашите, за съжаление срещам хора, които понякога така приказват… Но елементарно да се поинтересуваш, да прочетеш различна информация, и веднага ще разбереш, че това изобщо не е истина. Аз мисля, че това е пълна глупост, и за да вярваш в нея, трябва сам себе си да не уважаваш.

- Да, за съжаление, в България, за една част от обществото Бандера и Азов са най-страшните думи. Също така, много се разпространява тази пропагандна история, че Азовците са горили живи българи, в Одеса, през 2014-а година.

- Господи! По-голяма глупост не съм чувал. Ще ви кажа какво беше през 2014-а година. Аз на самият 2-ри май, когато това се случи не бях там, но бях през април, когато тези стояха там, бяха направили цял палатков лагер, и стояха организирано, с храна и т.н. Крещяха напълно за Русия тези хора. Даже един боклук от моето село там стоя и крещя за Путин, Новорусия и не знам какво. На мен ми беше интересно да ги видя какви са тези хора, какво искат. Ние живеем в Украйна, каква Русия чакат, не можех да разбера. 30-години живяхме много хубаво, нормално, който искаше да работи работеше и имаше пари, на който му се спеше или правеше разни пакости… Никакви притеснения за никого нямаше. Но сега, вече е ясно, че руснаците нагнетяваха напрежение. Как се случи тази ситуация с палежа, аз не съм полицай да знам докрай всичко. Но аз ясно помня, че тогава имаше футболен мач, и дойдоха една камара запалянковци. А запалянковците, нали знаете, те са най-големите патриоти на Украйна. На всеки отбор привържениците. И естествено, тези които стояха тогава на Куликовото поле, които крещяха за Русия, те знаеха, че ще има агитки, които ще вървят към стадиона. И когато ги срещнаха, започнаха да ги целят с камъни. Това беше провокация към агитките. И естествено тези хора се вдигнаха и започнаха да ги бият, да гонят тези боклуци. И ония къде да бягат, бягат в своя лагер, да вдигнат повече хора, и тогава се получи този конфликт. Как се получи така, че се запали това здание, аз докрай не знам. Нека да проведат разследване и да се каже. Но, аз искам да кажа, че нормален човек, в този лагер нямаше да седи. А тези хора, които искаха да изкарат пари, като този човек, дето го знам от нашето село, той е смотан до мозъка на костите си, с него да се разбереш е невъзможно, и естествено такива бяха там всичките. Те не стояха даром там, плащаха им и т.н. И какво мислите стана после, този боклук отиде в ДНР и воюва срещу нашите хлапета. Това със сигурност го знам. И други също, но те умряха, а този е жив още и ще се върне някога тука. Ще ви кажа честно, това е клевета, най-страшна клевета, което говорят. Това е изгодно на руснаците, това е измама пълна.

- Много хора в Европа започнаха да се уморяват от войната.

- Това, че забравят е много лошо. Но аз ги разбирам. Разбирам, защото си спомням как през 2011-2012-та година, когато започна Арабската пролет, когато Сирия започна да гори, Либия, Мароко, Алжир… И в началото беше интересно какво там се случва, защо се случва така, особено за Сирия, тя силно пострада от всичко това. И аз постоянно гледах в интернет какво там се случва, каква разруха, какви красиви градове станаха руини. Гледах, че и Русия се мъкна там със своята войска. И после гледахме как руската войска бомбардира градове и т.н., и говореха, че са убили някакви бойци, от другата страна казваха, че са избили една камара цивилни хора. И аз тогава си мислех: „Слава Богу, че това не се случва у нас, че е далече от тук“. А сега осъзнавам, че още тогава трябваше да разберем какво ще ни чака нас в бъдеще. А когато се случи ситуацията в Грузия, ние гледахме руските новини и вярвахме на това, което те казват. После търсех информация в интернет и пак нямаше нормално обяснение на руски или на български, само руската версия. Още тогава трябваше да се събуди цяла Европа, да види какво правят тези руснаци, как избиват цивилни хора. Какво да ви кажа, от незнание, хората малко обръщат внимание на това. А когато се отнесе към всеки един, когато хвръкне тази бомба и падне във вашия град, или вашето село – тогава ще започнат да се събуждат. Даже и при нас, тука, половината Бесарабия отдавна се успокои, и сега само ги е страх да не ги вземат в армията. А общо взето, при тях не са падали бомби, гранати, и те са спокойни. Има села, където няма нито един загинал. И те лежат в топла вана и смятат, че всичко при тях е добре. Но това, че към сегашния момент ние ги отблъснахме от тук, не означава, че няма да се върнат. Същото е, ако ние се уморим, ако не ни стига помощта, те ще ни победят. Когато ни победят, ще застанат на границите на Източна Европа, и тогава ще видим какво ще запеят България, Румъния, Чехия, Полша и т.н. Много ще им бъде сложно, както у нас казват „ще им пари земята“. Затова смятам, че трябва да се събудят и да помагат максимално, всички както могат. Защото в момента ние губим наши хора, момчета, и цивилни – и деца и майки загиват, защото тези хора просто тероризират нашата страна.

- А вие в края на 2021-ва, началото на 2022-ра мислехте ли, че ще има война?

- Аз съм бивш военен. През 1995-а година отидох във Военно училище, през 2009-та година се уволних. Грубо казано на 31 години аз вече бях пенсионер. От 2009-та до 2022-ра година аз бях фермер, занимавах се със земята, трактор, орах, сеех жито, с това си изхранвах семейството. Тази политическа ситуация, която започна през 2014-а година, аз всичко това го наблюдавах. Мобилизация имаше още тогава, но тя беше изцяло към военни специалисти насочена. Но аз, понеже първото ми дете се роди 2012-а година, второто 14-а година, съпругата ми каза даже да не мисля да отивам някъде, защото децата трябва да се гледат. Затова аз тогава не отидох да помагам на страната, въпреки че имах голямо желание, защото аз знам как пострадаха моите момчета, от моята 25-а бригада. Аз още тогава не можех да си намеря място. Относно 2021-ва година, това всичкото започна още през пролетта. Руснаците започнаха да правят големи мащабни учения с беларусите, все покрай нашата граница, с една камара войска. Това още тогава беше нашумяло. Що за работи, защо толкова войска дислоцирате до нашата граница?

На всеки военен човек е ясно, че това не се прави просто така. И когато се разшумя, те се направиха, че отвеждат част от войската, но половината войска все пак оставиха до границата. После наесен пак започнаха да струпват войска. И вкъщи много започнахме да говорим на тази тема. Аз казвах, че когато до границата има много хора с оръжие, това до нищо добро няма да доведе. Още повече, че от разузнаванията и на Америка, и на Великобритания, имаше данни, относно техните планове. Какво да ви кажа, нашето ръководство, от една страна постъпи правилно, като не предизвика паника, че не прави изводи по спешност. Но от друга страна трябваше по-сериозно да се възприеме, по-сериозно. Трябваше да имат аналитика по-сериозна. Нищо против своето ръководство не искам да кажа, но те са виновни за това, че не бяха готови за настъплението. Да, имахме подготвена войска, да имахме подготвени военни, да, в този момент ние вече бяхме силни. Но защо югът беше лесно окупиран? Защо не бяхме готови за настъпление от територията на Беларус, към Черниговска област? Киев почти го обградиха много бързо. Има много въпроси защо… Аз имам отговор на това как сме ги отблъснали, но защо не бяхме готови, честно не знам.

А на мен като бивш и настоящ военен, ми изглежда очевидно, че ако човек струпва толкова хора до границата, това не е просто така, трябва да бъдем готови, аз това го виждах. Разбира се, обикновените хора, кой вярваше, кой не, кой разбираше, кой не. Няма как на всеки да обясниш, но, че ние не бяхме готови, е факт, кой е отговорен за това в бъдеще ще се разяснява. Но в онзи момент благодарение на това, че се сплоти народа на страната и се вдигна, взе каквото имаше под ръка. Ние първите дни нямахме оръжие. Който каквото имаше свое с него стояхме и охранявахме пътищата през деня и нощта. Затова благодаря на народа, че се вдигна и се спря това настъпление на безумците.

- А като баща на три момчета как взехте решение да отидете на война?

- Именно защото имам три момчета, аз отидох да ги защитавам. Даже и да беше се върнало това време, аз нямаше да постъпя по друг начин. Аз не знам как други хора си останаха вкъщи да стоят, не знам за какво. Разбира се, можеше всичко да се случи. Навярно, можеше и да бъде най-страшното. Ще ви кажа така, още преди да започне всичко, имах разговор със съпругата ми Таня, че е напълно възможно да започне нещо много страшно, нещо много опасно, и че тя трябва да събере документите, дрехите и парите, и да бъде готова. Тя вече имаше малко опит зад волана, и аз ѝ казах, че трябва да е готова да седне в колата и да закара децата, майка ми и баща ми, ако искат, да ги вземе, ако не искат да си останат у дома, но тя с децата да бяга към Молдова, или към Румъния. И че те трябва да се спасят, защото ако нещо започне, то ще е много страшно и много голямо. То така и се получи, те започнаха да бомбардират всичко наоколо. А Таня, тя работи във военкомата, тя трябва да бъде тука, но ако руснаците бяха тръгнали насам, към Бесарабия, тя естествено щеше да вземе децата и да избяга. Но аз във всеки случай щях да остана. Аз нямах даже и мисъл, че имам три деца и затова трябва да се крия. Аз във всички случаи щях да защитавам своята земя и своя дом. Такива са моите мисли, даже не знам как е възможно да мислиш по друг начин.

- А семейството Ви как прие това решение?

- Много сложно. Особено когато дойде заповед, че един офицер трябва да се изпрати на първа линия, това беше септември 2022-ра година. От моята рота трябваше да се изпрати офицер, беше написано офицер с опит. А при мен всичките офицери бяха след университет, и никой до този момент не беше служил в армията. А аз отговарях на изискването. Обясних това на съпругата си. Те беше категорично против. Но ѝ казах тя да ми каже какъв човек да изпратя, че те не са опитни и могат още в първия бой да пострадат, и че аз това нямаше никога да си простя. Тя ме разбра и ме пусна с голяма тежест във сърцето. Мама и татко също трудно ме пуснаха, татко вече беше тежко болен. Но ме пуснаха и аз отидох да служа в 57-ма бригада, като заместник командир на батальон.

- Разкажете, ако може, за боевете, в които сте участвали.

- Аз участвах в освобождението на Давидов брод, това е на границата на Николаевска и Херсонска област. На 21-ви септември отидох в този батальон, имах девет дена, което не знаех тогава, да се подготвя, да се запозная с батальона. Аз нямах боен опит до тогава. Опитът ми беше едно международно учение, когато бях курсант, през 1998-а година, ходихме в Англия и там тренирахме с англичани и поляци. Това е единственият ми опит с малко или много бойна обстановка, макар и учебна. А от военната ми служба имам опит със стрелбата, тренировки тактически и т.н. Какво да ви кажа, картината разбира се беше сложна. Аз бях свикнал, че войнската част е на едно място, можеш да ги построиш, да им разкажеш, а пък там батальонът е разхвърлян на 30-40 километра, в различни места, в различни посадки. Хлапетата живеят в земята, студено им е, няма къде да се окъпеш, няма къде да се опереш, с храната също беше сложно, но въпреки това хората бяха готови да защитават страната. В този момент батальонът беше комплектован за трети път, толкова бяха големи загубите. А аз бях нов човек, хората не ме познаваха. Денонощно ходех да се запознавам с момчетата, да са ме виждали, да ме знаят. Защото когато трябва да отиваме в бой, те трябва да знаят с кого си имат работа. А пък човек кога ще ти се доверява, когато вижда, че ти искаш да му помогнеш. Съответно аз вниквах в техните проблеми, записвах си ги. Задавах тези въпроси на висшестоящите командири. Кои успяхме да решим, кои не. На първи октомври получихме заповед да форсираме река Ингулец. Нашата задача на батальона беше да зачистим населения пункт Ищенка, недалече от Давидов брод. Десантната бригада, която ще ги щурмува, да не се спира, да отиват напред, а пък нашият батальон, който имаше загуби и имахме малко техника, имаше за задача да зачистим след нашите десантниците. Трябваше да изпълним тази задача за 1-2 дена, а после да получим нова. На тази задача аз съм изпратен като зам.-командир на батальона, нашият щатен командир на батальона беше ранен и го нямаше, неговата функция изпълняваше заместник-командира по логистиката, той остана на командния пункт, и чрез мене поддържаше връзка с нашите подразделения. Аз, в състава на втора рота и трета рота трябваше да изпълним тази задача. В момента на настъплението картинката беше съвсем друга от това, което беше при нас на картата. Тези данни, които имахме от разузнаването се оказаха недостатъчни. Не навсякъде бяха нанесени минните поля, които бяха там. Когато тръгнахме се оказа, че там има повече минни поля. Противникът там се оказа не артилерийски взвод, там се оказаха танкова рота, артилерийска батарея. Те спряха десантниците, които вървяха пред нас, а ние се спряхме до тях. Получи се така, че на подстъпите към това село ние бяхме денонощно обстрелвани. Там за първи път видях какво е артилерийски обстрел, минометен обстрел, танков обстрел. Това е нещо, което на никого няма да пожелаеш. Какво да ви кажа, много силно се различават хората там, на първите линии. Когато знаеш човека в тила, това е едно, но когато се сблъскваш с трудности то е друго. Хората там се променят. Има хора, за които ще помислиш, че никога не са способни на героизъм. А се оказва, че съвсем обикновен човек, когото никой не забелязва, може в тежка ситуация да те спаси, да те извади ранен от окопа и т.н. А пък от друга страна имаше грамотни, възрастни хора, които ги дострашаваше и отказваха да отиват напред. И с такива съм се сблъсквал. Различни ситуации се получават. Ние два дни бяхме в посадка недалеч от населения пункт Андриивка, постоянно под обстрели.

Командирът на бригадата взе друго решение, след като разбра, че придвижение няма. Даде задача аз, заедно с една рота от съседната на нас 24-та бригада, и от нас една рота, аз бях старши на нашите, те имаха свой старши, който беше старши на цялата наша групировка. Ние със шест бронирани машини трябваше да отидем в Давидов брод, да го освободим и след това да се насочим към Малка и Голяма Олександривка. Когато започнахме своето движение към Давидов брод, нашата техника се построи в колоната. Голямата част от личния състав беше отгоре върху техниката. Ние пътувахме с М113 това е БТР американски, част от хората бяха вътре, а друга част отгоре. Ситуацията беше сложна. Ние карахме под пряк обстрел от танкове и системи Град. Но Слава Богу, нито един мой войник не пострада.

Ние с висока скорост се придвижихме до Давидов брод, който сутринта е бил освободен от 35-та бригада. Влязохме в населен пункт, където хората вече ни посрещаха като освободители, защото 35-та бригада вече беше минала през него и продължила напред. Това е най-тежка ситуация да гледаш тези хора, които 4 или 5 месеца са били под руска окупация. Старите хора ревяха, млади почти не бяха останали. Който каквото парцалче синьо или жълто имаше излизаха и махаха, защото им беше драго, че ние се върнахме. Всички ни даваха по нещо, а ние благодарихме но казвахме, че бързаме. Попитахме ги от къде по-лесно ще минем, защото моста беше разбит, а ние трябваше да преминем през реката. Показаха ни пътя. Но това най-много се запомни, с какво желание и благодарност ни посрещнаха, за това, че ние ги освободихме. После отидохме в посока Мала Олександривка. Първо бяха танковете, ние след тях. Спряхме се до една посадка. Срещнахме още хора от съседния батальон. Докато обсъждахме какво да правим нататък, започна минометен обстрел. Старшият на 24-та бригада започна да гледа картата, за да се ориентира къде сме. Аз му казах, че тези са започнали да стрелят и, че след още един-два удара, ще започнат да попадат точно, където се намираме ние и че трябва да мърдаме. Тази посадка беше рядка, а перпендикулярната – гъста. Аз му казах, че ние трябва или бързо да се придвижим към тази посадка, или да се дръпнем назад, но на място не трябва да стоим, защото нямаме с какво да се окопаем, нямаме никакви укрепления. Аз разбира се дадох команда бързо да се окопаем, хлапетата започнаха да копаят с пръчки, който имаше лопатки – с тях, но общо взето това нямаше как да ни спаси. А тези започнаха все по-близо да попадат. Той каза, че не може да реши и ще предаде по рациото на другия командир. Докато той звънеше аз тръгнах към своите хлапета, в това време едно момче от тази 24-та бригада го уцелиха в шията и започна много силно да му тече кръв. Аз отидох да му помогна, защото приятелят му, който беше до него се изплаши и не знаеше какво да прави, как да му спре кръвта. Помогнах му, започнахме да му правим превръзка. Тъкмо го завързвахме и в този момент прилетя мина право в това раненото момче. Другото момче, с което заедно превързвахме, пред очите ми му отряза крака, а мене ме посече по лявата страна, попадна в крака и в лявата страна на корема, въпреки, че бях с ръкавици ми бяха порязани и двете ръце. Отхвърли ме. После се освестих. Разбрах, че не мога да стана на крака. Започнах по радиото да викам на помощ своите. Никой не ми отговаряше. Разбрах, че отново няма връзка и сам трябва да се оправя с крака. Видях, че губя много кръв, започнах да си слагам турникет. После дойдоха побратимите на тези момчета, започнаха да ни оказват помощ. Това момче, в което попадна мината вече беше мъртво. Сложиха турникет на това момче с отрязания крак и на мен ми помогнаха да си го затегна. Помолих ги да извикат моите побратими. Дойдоха двама или трима, вдигнаха ме и ме занесоха до бронираната машина. Предадох управлението на командира на 2-ра рота, позивната му беше Синоптик. Дадох му команда да събере всички момчета и да мръднат на две три посадки назад, за да се махнем от този обстрел, защото колкото повече продължаваше обстрела, толкова по-точно попадаха. Когато се дръпнахме назад, от моите само аз бях ранен, а от другите имаше един загинал и двама или трима ранени. Другата бригада също се дръпнаха при нас. Беше прието всички ранени да се изпратят към пункта за евакуация. Нататък също помня всичко, защото аз бях през цялото време в съзнание. Какво е станало с нашите момчета узнах после, когато вече бях в болницата, когато им се обадих. Тази броня дето ни вози нас ранените и загиналото хлапе, не помня до къде стигнаха, май до Давидов брод обратно. Там ни предадоха на нашият медик, на нашия батальон. На медикът позивната беше Йода. В този ден той също беше ранен в лицето. В тази кола, която ни взе, също имаше попадение и тя караше бавно. В тъмното объркаха пътя и пак започнаха да стрелят по нас. И аз, честно казано, не бях уверен, че ще ме докарат. Но благодаря на Господ, на молитвите на Таня, ние стигнахме живи до евакуацията. Минаха повече от пет часа, докато стигнем в болницата. Лекарите казаха, че кракът ми може да не работи, защото много дълго е бил с турникет. Те през нощта ме оперираха, защото имах осколки в тялото, но не знаеха дали има нещо в корема. Трябваше да разрежат, да проверят. Слава богу бях с бронежилетка и всичко е отишло в коляното, в таза, в крака. Много благодаря и на лекарите, разбира се. На другия ден дойде вертолет и тежко ранените ни закара в Одеса. А, и още нещо, телефонът ми, който беше в джоба също беше пробит от осколка, не знам помогна ли това не помогна ли. Но лекарят ми извади сим картата, сложи я в своя телефон и веднага имаше обаждане от Таня и ѝ казаха: „Вашият мъж е при нас, жив“. Моят боен път не е много голям, имах общо четири бойни дена на Херсонското направление. Тези момчета, с които вървяхме в настъпление, ние бяхме 50 човека, не ги познавах и те не ме познаваха. Но когато тръгнахме и имахме периоди на почивки, време да се презаредим и доокомплектоваме, аз това време го използвах да общувам с тях. Основната част бяха от Одеска област – украинци, даже имаше и някои българи. Аз на всички им казвах, че ние всички тук изпълняваме едно общо дело, прогонваме противника от своята територия. Исках те да разберат, че ние трябва да изпълним бойната задача и, че на всяка цена ние трябва да направим това, което са ни казали. Затова трябва да си помагаме един на друг, ако има някакъв проблем трябва да ми казват, аз ще се свързвам с по-големия началник, но трябва да се държим заедно. Аз съм много благодарен на тези момчета, че те не се разпръснаха след това, което се случи с мене. И все още изпълняват от и до своя дълг. Много съм им благодарен. Имаше едно момче с позивна Одеса, толкова бързо ме хвана, занесе ме, беше готов да ги накъса тези руснаци. Този командир Синоптик, младо момче, току-що завършило университет, той не беше военен, но имаше авторитет в своята рота. Огромна благодарност на всичките момчета.

- А съжалявали ли сте някога за това решение да участвате във войната?

- Изобщо не съжалявам, че бях там. Можеше и най-страшното да се случи, можеше да се върна в гроба, можеше и да не се върна въобще, но се получи, както се получи. Аз не знам, ако не бях отишъл кой щеше да бъде на моето място, как щяха да постъпят по друг начин. И аз съм много благодарен на тези момчета, които сега се намират там и държат фронта.

- Сега с какво се занимавате?

- От първия ден, когато започна войната, ме сложиха за командир на охранната рота в Арцизкия военкомат. Тогава бързо сформирахме ротата, за два дена беше пълна, даже идваха още хора, искаха втора рота да направим. И до септември 2022-ра година аз бях командир на ротата за охрана във военкомата. Когато дойде това разпореждане аз отидох като зам. командир на батальона в Миколаивската област. А когато се случи това раняване половин година бях по болници, санаториуми и т.н., през това време се числих в батальона. След като ме изписаха, беше ясно, че на предните линии мога да окажа малко помощ. И тогава ми направиха предложение да се върна обратно във военкомата. Мястото командир на ротата беше свободно. Никой от момчетата не беше заел това място, те бяха разбрали, че аз ще се върна. Върнах се и до сега съм командир на ротата за охрана в Арциз.

- А как се отнасяте към тези украинци, които са избягали зад граница или се крият от военкоматите?

- Разбира се, че негативно се отнасям. Аз разбирам прекрасно момичетата, старите хора и жените с децата, които напуснаха страната за да си спасят дечицата. Това го разбирам прекрасно. Но мъжете, които отидоха с тях или след тях, това разбира се, просто е позор на нацията, меко казано. Честно, много ме е срам за тях. Надявам се, че все някога ще им стигне акъла да разберат, че са постъпили неправилно. Аз мисля, че ако нямаш никакви причини, да не отиваш на война, например ако нямаш три деца, ако нямаш инвалиди, които трябва да гледаш и не могат без теб, или стари хора, които без тебе не могат, ако твоята професия не е много дефицитна и може да се живее без нея в тила, то ти трябва да вземеш автомат и да отидеш. Но е пълно с млади хора, които могат да воюват, но ги е страх. Там, на фронта, няма нито един безстрашен. Всички ги е страх. И мене много ме беше страх, но моето звание не ми позволяваше да го показвам, защото трябваше да вдъхвам кураж и увереност на момчетата. Затова аз се стараех да го преборя. А обикновения войник гледа тебе и се надява. Той ако види, че аз бягам, естествено, че и той ще избяга. Страха всеки един човек трябва да го пребори в себе си. Много хора на фронта са млади момчета, 19-20 годишни, сами са отишли и до сега са там, търпят и изпълняват совите задължения. А много хора които са тук се крият, но не забравят, че могат да отидат някъде да пият, да се разходят. Аз мисля така, ако не си там, трябва да помагаш, или поне да не пречиш. Но да приказваш, че военкомата тука лови, тука търси, това е низост. Много ми е лошо отношението към тези хора, които избягаха, това е всичко.

- Какво мислите за варианта да се сключи примирие с Русия, за сметка на окупираните територии?

- Много често мисля за това как всичко това ще завърши. Аз сега ще ви кажа моите мисли, а всеки сам да си прави изводи. Първо, всяка война я правят политиците. Както началото, така и края на войната – това е политически процес, който военните го правят, а пък политиците го решават. Да, върви разговор, че няма да спре войната докато не ги изгоним, но от друга страна, аз разбирам, че решението на въпроса трябва да е с някакви договорености. Не знам между нас и руските, или между нас, американците и руските, или между нас, европейците и руските. Може би даже и България ще се включи и ще бъде посредник, който ще реши този въпрос. Аз не съм против. Но аз искам всички да разберат, че по-хубаво от нас, вече руските никой няма да ги изучи. Тези хора приказват „Давайте ще спрем войната, ще прекратим бойните действия, но ние ще останем където сме“. Това говори, че те ще си починат една-две години и после ще продължат с още по-голяма сила. Има три варианта. Или както казва Зеленски, тия се спират и се махат, и тогава се водят преговори, или ще се развали тяхната страна в резултат на това, че те имат много националности, които също искат да се освободят от тяхното насилие, и тогава ще се появи някакъв шанс политически да се разреши този въпрос, или този путин е пукне. Той разбира, че докато войната продължава, ще бъде във властта. Ако реши да прекрати войната, ще го махнат от властта. А вие виждате, той е болен, той не може без власт, той иска да стане император, той иска да стане цар, или какъвто там иска да стане. Той вече дотолкова се опозори в историята, че аз съм уверен, че украинците, украинският народ, ще го проклинат много години. А може би и не само украинците.

- А какво за вас е победата?

- Това е не само освобождението на всичките наши територии, включително и Крим. Това е и там, в Русия, да бъде на власт такъв човек, който да може да обясни на всичките шовинисти, какво те самите направиха. Да осъзнае тяхната основна сива маса, че те не защитават в Украйна своята земя, а убиват хора, и са окупатори. Когато поне 50% от тяхното сиво общество го разбере, това ще бъде победа. И те трябва да възстановят всичко. Трябва поне това Украйна да си възстанови всичката промишленост, всичките градове и села, които те унищожиха. Те донесоха голяма мъка у нас, голяма. Аз съм минавал през тези градове и села, които те са ги превърнали в пепел. Там е страшно, много страшно. Мен много ме боли сърцето, тези ако бяха влезли тук, в Бесарабия, тук нищо нямаше да остане. Бедната Херсонска област, бедната Запорожка област, Доонецката… безумна мъка донесоха тия хора.

- А как си представяте деня, в който войната свършва?

- Това ще бъде, разбира се, много голяма радост. Аз ще построя своята рота, ще им кажа тази голяма новина, която разбира се те вече ще знаят. И съм уверен, че за пет минути ще се сложи маса на плаца, голяма маса, всички ще седнем и ще вдигнем по чаша вино и ще бъдем много щастливи.

- За какво мечтаете след победата?

- Искам ние да бъдем пълноценна европейска страна. И да ни бъде много по-лесно да ходим в България на гости, в Румъния, в всички европейски държави и по света. Аз от детството си мечтаех да пътешествам. Аз се гордея, че досега съм бил в Англия, в Полша, и в Русията, в Красонярск. Искам жена ми и децата ми да видят света. Искам хората да живеят в мир и да си общуват на различни езици. Това е щастието на белия свят, когато хората имат възможност да пътешестват, да общуват, да споделят своите радости. А не цял живот да имаш такъв комшия, от когото да те е страх и да се готвиш за война, това е много лошо. Не знам как у нас ще стане ситуацията с руските, но там трябва да имат адекватни ръководители. Те имат 1/6 от сушата на този белия свят, какво им трябва още, какви територии им трябват още, какво да докажат още? Не знам, аз просто съм в шок, кой може да подкрепя тези хора и имат ли те акъл в своите глави.