Седмокласниците, струпали се в тази гореща утрин пред Изпитния център, бяха смешно племе. Сред момчетата имаше чудовищно едри екземпляри с поникнала по гушите им вълниста брадица, а сред момичетата – истински дами с червило, грим и пълнолуние в очите, но повечето бяха още дечица. Всички те обаче не можеха да разберат едно – защо родителите им така се вълнуват и хапят устни. Строени в редичка, децата хлътваха едно подир друго в мрачния кънтящ коридор на сградата. Когато и последното дете влезе, една невидима ръка затръшна под носа на майките и бащите тежката желязна врата и превъртя два пъти ключа в бравата. Лицето на полицая, който остана да бди за реда отпред беше сипаничаво и непроницаемо като на нинджа. Вероятно и езикът му беше отрязан, защото на всички въпроси около изпита той отговаряше само с тежък като чук немигащ поглед. Към десет напече като на екватора и асфалтовата площадка пред Изпитния център се превърна във врящ катран. В дванайсет всички родители се събраха отново пред заключената врата, разговорите секнаха и лицата им се изопнаха. В дванайсет и половина ключът в бравата изгърмя като гонга на съдбата и първото дете излезе със залитане. Лицето му имаше цвят на сок от вишни. „Умен!”, обяви то резултата си от изпита. Майка му и баща му изпищяха от радост и го прегърнаха. Следващото дете обаче гледаше в земята. „Глупав!”, заекна то. Сред майките и бащите се възцари гробно мълчание. Майката на „глупавия” изхълца, а баща му отчаяно и гневно се изплю върху маратонките си. След половин час пред огромната полуоткрехната желязна врата останаха само родителите на Стив. Момчето надникна отвътре през пролуката, видя ги как нервно се разхождат отпред, стана му малко жал за тях, но избърса очите си, ухили се до уши и пристъпи като държавен глава през прага. „Умен!”, обяви високо Стив и веднага попадна в прегръдките им. Официалните резултати от изпита така или иначе щяха да бъдат оповестени чак след седмица. Стив имаше намерение да превърне това време в своя „рог на изобилието”. Какво беше виновен той, че никой от Изпитния център не се беше сетил да пуска навън „умните” и „глупавите” седмокласници през две отделни врати. „Тъпаците” от Изпитния център сами си бяха виновни. „Тъпо е да си тъп”, мислеше си Стив, докато крачеше между сияещите лица на майка си и баща си.

Още по темата

12/06/2012

Нашите автори

Класикът

03/06/2012

Нашите автори

Песента на славеите (разказ на Деян Енев)

21/05/2012

Нашите автори

Бабата, която хранеше котките