Ех - късният капитализъм… Колкото и захар да му слагаш, нагарча. Нещо се обърка в рецептата... Все повече прилича на тиква от онези хибридни сортове. От … безвкусните. Колкото по-едра и месеста, толкова по-куха. Тежкò им на непокорните духом. На волните по природа. На онези, дето обичат сочно - напоително за ума. Очаква се засушаване... Идеи, ориентации и приоритети не липсват. Засмукват отвсякъде като помпи. Намигат като леки жени. Обещават удоволствия. Хвърляш едно око. Любопитен си. Гледаш обаче, гледаш - гримирана работа. Отдолу – кухо та глухо. Сухо та сухо. Като в хибридна тиква. Към каквото да посегнеш, каквото да оставиш – по-сочно не става. Нито по-сладко. Само намотано на кълбо - това, дето пречи, с онова, дето помага. Кълбо почти колкото земното…

Току ни застигне някоя гениална нишка. Някоя … кардинална идея. Уж гениална. Наглед епохална. Без време - банална. След време -… фатална. Ама като излязоха от строя радарите. Като няма успевание без послушание. Като Кантовото „sapere aude“ мутира в „само посмей!“ на нова политическа коректност. Само на мен ли ми се струва или наистина спряха и да ласкаят, че си фактор. Че можеш сам. Че си страна в обществен договор. Че имаш права преди задължения. Наричаха те homo economicus. Нищо, че си беше обида. Важеше за комплимент. Вече и това не си. Изпадна в графа homo systematicus. Победеният късен човек. Загубил желание за възпроизводство. Безпомощно загледан в самозагубата… В англосаксонския речник с претенция за синоним на човека вече се появиха названия съвсем без „homo (човек)“. Например „net worth (имане)“. Нишка щекотлива. Хапка горчива. Най-лошото на късния капитализъм обаче не е горчивият вкус и сух манталитет. Най-лошото е похитената фантазия. Заличавана с привидности и изкушения, докато свърши. Докато забравиш, че има друго…

Не очаквай да спрат тълкувания от типа: всичко е наред - само с теб нещо не е. Недовиждаш. Субоптимиран си. Спазвай правилата! Живееш в най-щастливото от всички времена. Въобще, ама въобще не ти прилича да си неблагодарен… Сещам се за един от мъдрите лозунги на съвремието: „Lifelong learning/учене до живот“. Звучи като … доживотен затвор. Не защото учението само по себе си е лошо. Напротив. По-скоро заради това, на което учат. Което, вместо да добавя към автентичното твое, смалява. А пък и този подтекст, че и всички книги да прочетеш, оставаш вечен невежа. Вечен простак. Питам се, колко ли книги е прочел този, дето го е измислил. А колко е разбрал. Ако се е почувствал простак, защо е трябвало личен опит да превръща в общо правило. Във всеобщ комплекс за човешка малоценност. Е, как да имаш самочувствие да се отстоиш…? Вместо това просълзено благодариш за … отреденото място в системата.

Големият благоевградски художник Пламен Бонев - който всъщност се ражда и социализира в София – противодейства на всичко това. Майсторът става на 70. Продължава да създава изкуство-противоотрова. Изкуство за непокорните духом - волни по природа. Ражда се на 9-ти май - датата, на която някога (поне към оня момент) е победен фашизмът. На която е развенчана идеята, че едни хора знаят и могат повече и насилствено ще ощастливят едни други хора. А „непригодните за щастие“ ще избият или поробят… Може би именно заради датата, на която се появява на бял свят, природата е дарила твореца с умение да претворява страх и тъга, предизвикани от фашистоидни структури в човешкото взаимодействие. Безболезнено да облекчава симптоми на късен капитализъм.
Дала му е да го прави с доброта, човечност, чувство за хумор и изящество. Дала му е сила - с цвят да облагородява грозно, ръбато, насилствено. Да го омилостява и преоблича, докато придобие човешки образ. Защото дори предрешен в демократични одежди и най-демократични възможни партии - както демагогства пред нас днес - „стратегическият враг …(си остава, б. а.) фашизмът… (Ф)ашизмът във всеки един от нас, в главите, в ежедневното ни поведение, фашизмът, който ни кара да обичаме властта, страстно да желаем онова, което … потиска и експлоатира.“ (Мишел Фуко) Надявам се някога този текст да прочетат и експерт калиграфите Лена Бориславова и Кирил Петков. Както и сглобофилите Христо Иванов и ген. Атанасов. Би им помогнало да го разберат, ако си купят картина на благоевградския магьосник…

Пламен Бонев 20 г. е бил сценограф на Благоевградския театър. Наясно е, че светът е сцена. Животът игра. За максимално прояснение живописва представления без второстепенни роли и пречещи декори. С абстракция разкрива важното, скривайки маловажното. Показва, че затормозяващото, спъващото, носещото тъга и отчаяние не е непреодолимо. Че е преди всичко в главите. Да, изглежда тежко, тромаво и неотстранимо. Изглежда дори незобиколимо. А е само самовнушение… Пламен Бонев интелигентно го филтрира, за да покаже красота и лекота на същинското битие. Красота и лекота, която ще избоде очите, ама не я виждаме… Света, за който сме създадени. Света зад страхове, съображения, амбиции, угризения, предразсъдъци, безчестие. Свят като през очи на дете. Резултатът е разкрепостяваща живопис. Взаимодействаща извисяващо със зрителя. Дори в своите най-меланхолични сюжети. Живопис връщаща радостта да си тук и сега.

Когато отново ти е устроена засада и всички изходи изглеждат завардени, знай, че не си в безизходица. Особено, ако наблизо е картина на благоевградския магьосник. Тя е като балон с горещ въздух – бягство от засади. Oтнася в небето. До ракурса на птица. Издига над смог и мъглявина. Прояснява като утринна виделина. Цвят заменя утаечно сиво. А в ниското … низкото нека низее. Нека немее. Нека варди и плаши гаргите! Горе само внушения и самовнушения са гарги. Разлитат се. Толкова смешно. Колко нелеп е страхът, когато си тръгва. А долу изглежда свиреп - масивен като планина…

Погледни картината „Сцена I” на непоправимия оптимист, която приложих за илюстрация. Добре дошъл в балона! На полет към усмивките…

Още картини на Пламен Бонев - във видеото: