"Америка е продукт на философията", казваше Маргарет Тачър, "а Европа е продукт на историята". И двете обаче са най-вече продукт на миграционни процеси. Те никога не са спирали и затова е смайваща сегашната евро-американска паника по темата "мигранти". Да не говорим, че Германия съвсем официално твърди, че има нужда от 1.5 милиона мигранти годишно, за да не забуксува икономиката.

Паники, подобни на мигрантската, обикновено идват от илюзорното чувство, че положението е било стабилно и внезапно е станало нестабилно. Но в човешките дела липсата на стабилност е онова, което е характерното. Периодите на стабилност, т.е. на не-промяна, са редки и кратки. А периодите на нестабилност винаги започват с някакво много видимо и напълно неочаквано събитие, произвеждащо страх.

Извадете от някой исторически сайт с добра репутация миграционни карти на Европа за последните двадесетина хиляди години. Виждате ли какво става? Отвсякъде извират келти, сармати, скити; после – поне десетина вида готи, стотина вида славяно-рутени, последвани от утигури, кутригури и всякакви други гури, пък хуни, викинги, монголи, българи, маджари, кумани и какви ли не още.

Онази Европа, в която живеем, е продукт на мигрантските вълни, потопили Римската империя. Мигрантски формирования са днешните България, Русия, Унгария, Румъния, Турция. Във Великобритания положението е особено сложно: оригиналните келти (имало е разни англи и преди тях, но келтите правят държави) са натикани в Уелс; пиктите са в Ирландия и Шотландия; наследилите ги сакси и датчани са претопени по време на норманското нашествие; наследниците на викингите са пръснати из целия север; по-скорошните ямайкци и индо-пакистански мюсюлмани са навсякъде и дори произведоха както сегашния британски министър-председател, така и шефа на шотландската националистическа партия, искаща независимост от англичаните.

Да, повечето от тези мигрантски цунамита са били съпътствани с войни и всякакви жестокости. Но човечеството доказа, в последните няколкостотин години, че от историята може да се научи поне на едно нещо: да управлява промените без жестокости.

"Да управлява" е тук ключът. Управляваната промяна дава стимул на развитието; оставената на самотек промяна води до катастрофа. Както казва основателят на консерватизма Едмънд Бърк: "Една страна, ако не може да се реформира, накрая предизвиква революция". Англия, например, се реформира от 17-ти век и до ден днешен, избягвайки всякакви революции и граждански войни. Франция, от друга страна, винаги отлага реформите до момента, в който обществото избухва в революция или метеж.

Защо, например, Източната римска империя (която за краткост, но неточно, наричаме Византия) оцелява хиляда години по-дълго от Западната римска империя? Защото умее да управлява мигрантския натиск, идващ от обкръжаващото варварско море. Източните римляни правят династични бракове с видни варварски династии; отглеждат техните престолонаследници (Кубрат, например) в своя двор, за да ги цивилизоват; сеят раздори и разхвърлят подкупи сред самите варвари, така че те да се дебнат взаимно, а не да се обединяват срещу Константинопол.

Имперските династии не се изправят героически срещу, нито се паникьосват пред варварите; те ги укротяват, насочват и направляват в своя полза.

Какво пречи днес да правим същото? Все пак имаме и съвременен опит както положителен, така и отрицателен. Само за две поколения, например, Великобритания, Франция, Австрия и Германия се превърнаха в мулти-етнически и расово разнообразни държави. Знаем къде бъркаха в предишни години; знаем и къде успяваха.

Иска, да речем, някой да влезе в Европа отвън. Сканираме го. Бяга от война или преследване? Даваме убежище. Сред останалите 90 процента отсяваме онези, които изглеждат обещаващи. А после правим, както винаги се е правило в САЩ, най-мигрантската нация в света: година-две ги обучаваме за нашия начин на живот, после ги строяваме публично да се закълнат да спазват нашите правила и ги всмукваме. Междувременно, "по византийски", отглеждаме лидерите на страните, от които тръгват мигрантите. Помагаме на техните народи да си направят на място приличен начин на живот, за да не търсят своето благополучие при нас, а да инвестират своите усилия у тях си.

Никой не е казал, че е лесно, но е правено. Вече се прави. Това усилие обаче може обаче да бъде много по-успешно, ако го направим по-прецизно. Като начало – да го освободим както от излишните страхове, които водят до десетките хиляди удавили се в Средиземно море, така и от излишните гузности, които пък водят до това, че университетите в Газа, финансирани от Европа, преподават омраза към всичко европейско.