Както винаги всичко започна от една снимка. Всъщност бяха две еднакви копия. Едното оставих за моя архив, а за съдбата на другото ще прочетете след малко. На кадъра е заснет ранен американски пилот. С марля на глава, полуизправен на леглото си, до него приседнал български доктор с цигара в ръка. Находката дойде тъкмо в момента, когато албумът „Бомбардирана София“, над който работихме усърдно дълги години* вече беше в печатницата и нямаше как подобна снимка или документ по тази тема да влязат между страниците.

Впрочем по време на търсенето се събраха доста фото-доказателства и разкази на оцелели от периода на бомбардировките над столицата и не само над нея. Само че в един момент решихме те да бъдат обект на допълнително издание, нещо като отделна книга във вид на разкази, придружени с нови открития. Междувременно се трупаха още поразителни и невиждани архивни фотографии и описания, картички от Червен кръст по издирването на изчезнали хора, отпечатани книжки със стратегии за действие при пожари от запалителни бомби, инструкции и много други. Пиша това, за да ви въведа в приключението, което още не е завършило и все нещо ново се прибавя и до днес към планината от парчета на този безкраен пъзел.

И да се върнем на намерения кадър с ранения американски пилот. Помня, че тогава се прибрах изключително щастлив от находката и, умирайки от любопитство, веднага седнах пред компютъра, за да открия кои са хората от снимката. Единственият ориентир беше датата в бялото поле, която бе написана на кирилица: „Русе. 5 априлъ 1944“

Започнах да търся информация за падналите у нас бомбардировачи през пролетта на 1944 г. Възможно е пленникът да е бил от екипажите на B-17 Flying Fortress („Летящи крепости“), В-24 „Либерейтър“, В-25 или теоретично от самолетите от прикриващата авиация - изтребителите Р-38 „Лайтнинг“. В помощ към издирването на отговора включих и целия рафт домашна литература със спомени на наши пилоти. За няколко дни препрочетох всичко, но не намерих нищо за пролетта на 1944-та.

Бомбардировач на американските ВВС от 15 AAF на път към целите в София, 19 април 1944, частен архив САЩ

Една сутрин се свързах с Филип Вандердонкт - виртуален приятел от Белгия, който има сайт за американски пилоти от Втората световна война. Доколкото помня, идеята за създаването на такъв източник е била злощастната съдба на неговия дядо, който е служил в Британските военно-въздушни сили (RAF) и е загинал някъде в небето над Германия малко преди края на войната. Помъчихме се заедно с Филип да идентифицираме мисията, единствено по априлската дата и годината от снимката. Преведох му и обясних всичко, което съм издирил. Изчислихме изминалия период на престой на американския пленник в русенската болница.

Основната логика за най-приблизителната дата от свалянето на самолета бе, че на снимката въпросният пилот все още е облечен с авиационния си костюм, а не с болничен халат или пижама. Изводът, който се налагаше е, че заснемането на този кадър е непосредствено ден или най-много два след приземяването му с парашут на наша земя.
Това според нас означаваше, че мисията е била на 3-ти или 4-ти април. По това време усилията на съюзниците по всяка вероятност са били насочени към унищожаване на железопътната инфраструктура или към цеховете на рафинерията за горива в Плоещ, Румъния. Там са се обработвали нефтени горива под контрола на Третия Райх.

Въздушната отбрана на германците е била построена на няколко кръга и е оказвала яростна съпротива от земята. В моите източници прочетох, че повечето ударени и пробити от немската противовъздушна отбрана в небето над Румъния американски бомбардировачи са поемали курс, макар и с последни мощности, към българска територия, за да паднат из нашите полета. Авиаторите много добре са били информирани от тяхното разузнаване, че условията в България, макар и съюзник на Третия Райх, са били в пъти по-добри за пленничество, отколкото в Румъния. Приземяването на вражески пилоти там несъмнено би ги довело до някой ужасен концлагер на територията на Германия или окупирана Полша.

Все пак двамата с Филип Вандердонкт успяхме да разконспирираме цялата история. Повече той, по-малко аз. Разбрахме и какво се е случило: американецът от снимката се оказа сержант Джеймс Алън О'Нийл, известен на всичките му приятели и военни колеги като „Red“ (Червения), вероятно заради луничкавото лице и цвета на косата.

Мисията на бомбардировачите от ескадрилата, в която е летял (по намерени данни от Филип Вандердонкт), е била с номер 40. Данни за нея бяха намерени при Боб Джонсън - автор на книга със спомени на участниците в подобни мисии над Румъния. В нея е включен и разказ на ветерана Джеймс О'Нийл като фотограф и стрелец в екипажа на бомбардировач „Б-24 Н“ именуван „Thieme“, с партиден номер „41 28655“.

Фаталната за него последна мисия е била до Букурещ на 4 април 1944 г. Това предполага, че намерената фотография е заснета на следващия ден - 5 април, а мястото е Русенската военна болница. От други архиви стигаме до извода, че докторът с цигарата е хирургът Емануил Хитров.

На този ден ескадрила 499 губи 7 самолета от всичките 28 изпратени бомбардировачи. В това число е и машината, на която е летял и Червения. Съгласих се с Филип, че по военни мащаби на изчисление такава загуба от цели 25% е колосално трагична.

Ето какво още откри Вандердок по спомените на Червения:

„... След като самолета е бил засегнат от картечниците на българските изтребители ME109, фрагменти от корпуса нараняват петата на левия крак на Джеймс. Той пълзи по пода на бомбардировача, за да скочи с парашут от отворилата се огромна пробойна (дупка в корпуса). Секунда обаче преди да се спаси – той забелязва радиста на екипажа сержант Джон Белчър, който лежи безпаметно на пода. „Червеният“ отлага спасителния си скок, за да проучи състоянието на Белчър. Пропълзява до него и открива, че сержантът е тежко ранен и още диша. Някак го издърпва и избутва през спасителното отверстие, като го държи с ръце и се приплъзва, за да скочи с него. Сетне телата им политат към земята. Преплетени в пространството надолу Червения дръпва халката на парашута на Белчър и чак после на собствения си. Двамата падат на българска земя и веднага биват заловени от група местни, въоръжени с лопати и кирки. После американците биват транспортирани в българска болница, където след прегледа в операционната ги настаняват в някаква овчарска кошара далеч извън сградата. Когато ги закарват обратно в болницата за интервенция, Джеймс О’Нийл споделя, че са били вързани за операционните маси, а по време на премахването на осколките от телата на двамата са били подложени без да се използват каквито и да било упойки. Радистът Белчър умира седмица по-късно от раните си. Сержант О'Нийл си спомня, че след операцията е бил отведен в хубава стая в същата болница, където леглото е било с чисти чаршафи. Носели добра храна. После военните следователи са довели жена, която е учила в американския колеж в София и е знаела езика. Двамата са говорили свободно на английски не само по време на разпитите му, но и след тях...“

По време на престоя си в русенската военна болница, който изглежда е бил около три седмици, Джеймс е споменал за няколко бомбардировки от прелитащи отгоре самолети на негови сънародници. От управата на отделението обаче не му е било позволено да отиде в противовъздушното убежище на сградата. Можел е само да остане да лежи в болничната стая с надеждата, че никоя от бомбите няма да удари сградата. Червения си спомня как веднъж авиационна бомба е паднала на около 60-70 метра от болницата, разтресла всички стени и изпочупила стъклата.
По статистика, година и нещо преди онова време, за което разказва Джеймс Червения - пленените англо-американски летци били малко над 100 човека. В софийския квартал „Овча купел“ е имало затвор за малолетни престъпници. Със заповед на Министерството на войната той бил освободен, за да приютят всички свалени вражески пилоти.

След това броят на пленниците се увеличил и обитателите на този затвор - главно англичани и американци, били преместени в сградите на бивш санаториум до Шумен. Капацитетът му бил за около 150 мъже, но до септември 1944 там били натъпкани 328 пленници. Някои от тях спели по дъсчения под и се завивали с едно одеяло по двама. По спомени не само на Джеймс О’Нийл, но и на други лагеристи - властите им доставяли по 50 галона (190 литра) вода на ден, което за всичките 328 обитатели означавало минимална доза за пиене, без капка вода за миене.

„Затворът беше мръсен и пълен с въшки, дървеници и най-вече бълхи", споменават повечето ветерани. В края на престоя си някои от тях успели да се сприятелят с пазачите си. Има запазени снимки и илюстрации на сградите, както и портрети на охранителите, нарисувани с молив. Споменават и за разходки с пазачите на лагера до близките села, че даже и отбиване до местните кръчми. Освен това от Червен кръст всички затворници са получавали колетите и писмата от роднините си.

Само за сравнение: за разлика от тях, пленените съветски войници, които по същото време са се намирали по многобройните германски военни лагери, не са получавали нищо по линия на Международния червен кръст. Дори по-лошо: тъй като в родината им, ако са били пленени, са били третирани като изменници. Наказанието в тила е падало главно върху техните семейства, на територията на СССР, които са били лишавани от продоволствени купони за храна. Управлението на Сталин буквално ги е обричало на гладна смърт.

Междувременно у нас настъпил септември 1944. Руснаците нахлули в България и малко преди да дойде новата власт, тогавашният комендант на шуменския лагер Драгомир Евров освободил затворниците от поверения му лагер и дори им съдействал да отпътуват с влак до Истанбул. Така техният престой като военнопленници у нас официално приключил. От Турция те били качени на борда на транспортни самолети „C-46“ и отлетели обратно във военната база в Италия - същата, от която излитали за последните си мисии. След около две седмици всички били демобилизирани и изпратени обратно в Съединените щати при семействата си.

Изпратих едно хартиено копие от оригиналната снимка на семейството на Джеймс в Америка. Оказа се, че те не са имали представа, че някой е заснел заловения ранен пилот, докато е бил в русенската болница.
…….

Минават години и в София се случва друга интересна история. Тя ми беше разказана от свещеника на католическата църква “св. Йосиф“, а след доста време бе допълнена от един свидетел, който случайно е присъствал на момента с представянето му кой е и откъде идва.

През 90-години, около 45 години след бомбардировките над града ни, в двора на църквата на ул. “Кн. Борис I” влязъл чужденец. Оказал се американец. Искал да говори с падрето и пожелал да се изповяда. Преди да влезе в малката изповедалня, човекът споменал на моя случаен свидетел, че сега е тук като турист, но винаги е искал да се върне в София защото... по време на войната е бил част от екипаж на бомбардировач, обстрелвал столицата ни. Армадата, включваща самолета на американеца, е пуснала бомбите по зададените координати и е изпълнила мисията си.

Ветеранът дошъл тук, защото нещо е изяждало гузната му съвест. Съвест, за която очевидно е търсил спасение. Съвест, заради която се е върнал именно тук, където по нечия чужда заповед е извършил злодеяние. Какво обаче е казал си остава тайна, защото както знаем изповедта е неприкосновена.

.........

Намирането на фотографии и други документи за разрушенията на един мирен град, завръщането на американеца единствено с цел да се изповяда – всичко това днес е един свръхточен и подробен репортаж от миналото и мястото на събитията. Към него може да се прибавят и откровенията на ветерани като Джеймс О’Нийл, спомените на свалените в нашето небе пленници, бивши обитатели на онзи мизерен шуменски лагер; разказите на бягащите към бомбените убежища уплашени хора от онези ужасни военни години. Проявената човещина (или липсата на такава) е обикновена картина от характера на хората и затова вече не се учудвам на всичките ѝ разновидности и палитри. Няма нищо нереално в това, че някой може да търси отмъщение, а пък друг от разстояние ще ликува от радост за стореното зло и жертвите. Хората са различни, целите им също, но единствено стореното добро и истината винаги ще имат място и бъдеще. И само те - доброто и истината някой ден ще бъдат разбрани дори от най-невярващите в тях.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

* с Пейо Колев, Теди Муховски, Илияна Иванова и Николай Братоев–Крижицки, като авторски колектив на „Изгубената България“, за книгата албум „Бомбардирана София“, издание 2017 г.

"289 days near Shumen: an album of the WWII Shumen POW camp : 1943-1944" – автори Станимир Станев и Марк Юджийн ЛаСкот, издание 2012 г.

* Philippe Vanderdonckt - Филип Вандердонкт белгийски военен изследовател